В три последователни броя сп. „АгроКомпас” анализира неблагополучията в нашето земеделие, произтичащи от подменения курс на фермерски тип производство със създаването на латифундии. Стана ясто, че това на практика доведе до сегашното състояние на монокултурно земеделие у нас. В него преобладаващо е зърнопроизводството с малък брой животни и съществуващи ниски обеми родна продукция на плодове и зеленчуци. Едрите стопанства в България в момента произвеждат предимно зърно и получават лъвския пай от субсидиите. До дребните и средните стопанства не достигат достатъчно помощи, а произвеждат 88 на сто от животинските продукти. Без помощи от държавата и без нормални изкупни цени поради липса на организирани пазари (липсата на кооперации за изкупуване и преработка) те на практика не се развиват. Така целият отрасъл животновъдство е обречен, ако не намерим правилния изход.

 А без развитие на животновъдството е обречено и цялото земеделие. Статията по проблема в декемврийския брой на „АгроКомпас” подсказва къде трябва да търсим решение за неговото разрешаване. То е във всестранното грамотно развитие, така както са го направили датчаните още в края на 19-ти век. Ако датчаните бяха останали само с производството на зърно при 10 млн. тона (колкото произвеждат сега), след износа му биха получавали годишно от експорт максимум 2,5 млрд. евро. Сега те при всестранното си развитие, с много свине, мляко, птици, семепроизводство, животни за скъпи кожи и други, реализират от земеделския си експорт 15 млрд. евро, т.е. ефектът е 6 пъти по-голям, отколкото при производството само на зърно. И това се прави от страна със силно развито машиностроене, електроника и други високи технологии. Дания въпреки мощната си индустрия, не се отказва да търси допълнителни източници за национален доход и ги намира успешно в земеделието, а ние захвърляме интензивните отрасли, вкопчваме се в зърнопроизводството и се хвалим, че сме трети по износ на зърно в ЕС през 2008 г.

При факта, че сме останали само с 25 кг месо на човек през 1997 г. срещу произвеждани 91 кг през 1989 г., няма друго по-точно определение освен катастрофа. Достигането на дъното през 1997 г. не беше последвано от никакъв подем при добива на т.н. червени меса (говеждо, овче и свинско). Напротив, спадът при тях продължи и не спира и сега. Положението с месото малко се облекчава от ръста в т.нар. бели меса (от птици и зайци), благодарение на които производството към 2009 г. достигна общо 32 кг на човек. Опасността, за която алармираме, не се крие обаче в заплахата от гладуване. ЕС е голям производител на месо, а и световният пазар предлага достатъчно и затова опасност от продоволствена криза няма. Пък и фактите показват, че въпреки нашите скромни 30 кг производство консумацията на месо нараства и вече е над 53 кг благодарение на вноса, който превишава 40% от консумираното месо.

Спадът в производството на плодове (съответно на ябълките), е много по-голям и едва достига 6,5% от нивото през периода 1986–89 г. При зеленчуците (съответно на доматите) е 22%. При месото е 32,5%, но въпреки това го наричаме най-опасен. Основанието за това определение идва от екологични съображения, а не само от общоикономически. Става дума за възстановяване на почвеното плодородие, което при липсата на оборски тор не може да се осъществи. При малко животни получаваният оборски тор не достига, за да се възстановят извличаните хранителни елементи от почвата при отглеждането на полските култури. За да се поддържат добивите на по-високо ниво, се налага да се използват изкуствени торове във все по-големи количества, а така почвата обеднява на хумус (органическо вещество, което поддържа нейната структура). Настъпва и влошаване на водния режим, засилва се ерозията. Това са все неблагоприятни явления, актуални и дискутирани в съвременния свят. Ако за тези лоши спътници на интензивното земеделие се говори, дори когато е добре развито, то при монокултурно селско стопанство тези неблагоприятни явления се ускоряват многократно. Да не говорим  и че съвременният свят насърчава органичното земеделие. А органично земеделие без оборски тор, който идва от животните, се създава много трудно и скъпо. Ето защо, всеки грамотен човек ще степенува слабото развитие на животновъдството като най-опасно в сравнение с липсата на другите интензивни отрасли.

Гордостта ни със зърнопроизводството не е толкова безспорна, като видим, че даже и сега ние все още не сме достигнали равнището отпреди 20 години. Диаграмата показва, че производството на зърно е едва 78% от изходното ниво. Имаме крупни и най-крупни стопанства (виж бр. 10 на сп. „АгроКомпас”), има съвременна техника, но няма съвременни добиви. Срещу изнесеното зърно ние харчим за внос на месо и млечни продукти 1,45 пъти повече валута, отколкото получаваме от зърното и то при пикови цени на зърното на международния пазар. Единствено при слънчогледа имаме ръст в общата продукция 2,75 пъти. Но и тук изнасяме семена вместо олио и шротът (който отпада при производството на олиото) за пълноценно хранене на животните пак недостига. Виждаме тотално сбъркана стратегия, ако въобще можем да говорим за някаква стратегия при нашето земеделско производство.

Целия материал четете в брой Януари 2011