В края на 2011 г. тогавашният министър на земеделието и храните Мирослав Найденов официално представи първия български продукт, регистриран като защитено географско указание и вписан в европейския регистър под наименованието „Горнооряховски суджук“. По този начин сурово-сушеният деликатес може да се произвежда само от 3 преработвателни предприятия в гр. Горна Оряховица, обединени в Сдружение „Раховец 2007“.

Предисторията

„Досието започнахме да го подготвяме през 2006 г., разказа за „АгроКомпас“ д-р Емилия Агатова, ветеринарен лекар и консултант на сдружение „Раховец 2007“ и съставител на досието и заявката за кандидатстване на деликатеса. – Поради промяна в законодателството го подадохме в МЗХ през 2007 г. Процедурата траеше 4 години – до одобряване и публикуване в регистъра на ЕК през декември 2011 г. Идеята ни да защитим този уникален продукт дойде от факта, че той е един от малкото български деликатеси, останал непроменен във времето. Още от самото създаване суровината се е утвърдила като говеждо месо с конкретни подправки – чубрица, черен пипер и кимион, и много малко допълнителни вещества, спомагащи за трайността и устойчивостта на суджука – такива, каквито са се използвали в миналото, се използват и днес. Горнооряховският суджук, като състав и технология, остава непроменен до 2000 г., когато в България започна да навлиза масовата употреба на адитиви – оцветители и консерванти, и повечето традиционни български продукти започнаха да стават конвенционални, като основната им суровина беше замествана с алтернативна, по-евтина и по-достъпна до пазара. Започнаха да се променят и технологиите на производство към такива, предполагащи по-бърза реализация на продукта на пазара и по-бърза печалба. Инициирахме защитата на наименованието, за да можем да оставим за нашите поколения един продукт, очертал се като основен поминък в региона и в същото време с огромно икономическо значение.“ Неслучайно в този малък град има 3 месопреработвателни предприятия. А е имало период, в който са работили 7-8 транжорни, произвеждащи само и единствено Горнооряховски суджук.

Очаквания и възможности

„Засега не бих казала, че извличаме голяма полза, сподели още д-р Агатова. – Това, което постигнахме, е да съхраним продукта. Второ, това е една възможност в условия на икономическа криза предприятията да се запазят, като нашата идея беше тяхното производство така да се трансформира, че ако не 100, то поне 70-80% да е само Горнооряховски суджук. Някои от фирмите успяха, някои – не. Но и ситуацията на пазара в момента е много трудна. Лошото е, че и българският потребител и българските търговци не са запознати с тази система от правила и вместо да рекламират продукта си нашите производители по-скоро рекламират логото на ЕК. Би трябвало да се поработи в тази насока, за да може търговците да изискват един качествен продукт, а не продукт на по-ниска цена. Защото при нас има строги правила. Суровината не може да се подменя, нито технологията и това води до висока себестойност на суджука. Освен това тази защита изисква сертифициране и непрекъснат лабораторен анализ на качествените характеристики, което също увеличава себестойността на продукта и прави горнооряховските производители неконкурентоспособни по причина, че в България тази дейност не се субсидира. За разлика от другите европейски държави, където подпомагането е от 70 до 100% – всяка държава различно решава колко да покрие от допълнителните разходи, така че продуктът да няма тези добавени стойности в цената си.“

Производителите

Румяна Добрева е управител на едно от предприятията в Сдружение „Раховец 2007“, което има право да произвежда Горнооряховски суджук. Историята му е като на повечето фирми в страната ни. „В началото започнахме с малка транжорна за производство на месни заготовки – кебапчета, кюфтета, млени меса, кайми. По-късно направихме по-голямо предприятие, където произвеждаме трайно сурово-сушени колбаси.“ Един от проблемите за Румяна Добрева е суровината. „С присъединяването на страната ни към ЕС за животновъдите се наложиха много трудни и сложни правила и изисквания и не всички фермери успяха да ги покрият. Много от тях затвориха фермите си. В България животновъдството до такава степен сви капацитета си, че не може да задоволява потреблението на месо и неминуемо се налага да внасяме от ЕС. Суровината от там е качествена, но е и със съответната цена. Месото трябва да е много добро – да е едносортно, от здрави животни в кланична възраст, по-голяма от 18 месеца, животните трябва да са добре угоени и т.н. Иначе цената на говеждото на едро у нас и от европейския пазар е приблизително една и съща – между 7 и 8 лв. за килограм.“ Друг проблем за Румяна Добрева е реализацията на деликатеса. „Докато се зарадваме на защитата, ни поде световната вълна на кризата и българинът започна още повече да си прави сметката. Все пак ние произвеждаме деликатес – продукт, който не присъства всеки ден на трапезата. Суджукът е желан от хората, но не всеки може да си позволи да го консумира ежедневно. Както казах, суровината е скъпа, в самия технологичен процес има много ръчен труд – превързване, пресоване – налагат се няколко преси... В този ръчен труд участват много хора, а това води до заплати, осигуровки и т.н. Разходите са много по-големи, отколкото на останалите сурово-сушени продукти. Това води до по-висока продажна цена.“ Как се справят европейските производители на патентовани продукти? За пример Румяна Добрева ни дава италиански фермер, отглеждащ специфичен сорт бадеми в областта Тоскана и вписани като защитено географско указание. „Всяка година собственикът на градината получава субсидии от правителството. Всички разходи, които са по защитата и сертификацията на продукта, се поемат изцяло от ЕС. Освен това въпросният фермер предложил бадемите си на производители на сладкиши и те направили бисквити, влагайки в тях от защитените ядки. Така и бисквитките автоматично получават защитено географско указание. По този начин една област като Тоскана взима всяка година милиони евро субсидии. Просто са си ги извоювали производителите. При нас засега това не се получава. Може би защото нямаме рутината, опита...  

 

 

Автор: Валери Станев