Пазарът е наводнен с череши и затова е трудна реализацията им.

Районът на Кюстендил е известен с черешопроизводството си. Там са концентрирани големи площи с овошки, но парадоксалното е, че именно голямото количество продукция изиграва лоша шега на земеделците там.

„Овощните градини в Кюстендилския край са прекалено много, бълва се много продукция, която няма реализация. Вариантът е да се изграждат преработвателни предприятия.“ Това споделя Димитър Димитров, агроном по образование, който отглежда 20 дка с череши, като това е съпътстващ бизнес на основната му работа – той е фитосанитарен инспектор на граничен пункт „Капитан Андреево“. Земеделецът препоръчва държавата да ограничи създаването на овощни градини, от които се изкарва една и съща продукция. Пазарът е наводнен с череша и слива – именно затова е трудна реализацията им. Проблемът е с големите чужди вериги, които предпочитат вноса и българските плодове остават непродадени. По думите му трябва да се насърчава засаждането на нови овощни градини с плодове, които липсват на пазара и биха се реализирали по-лесно – като круша, например.

„Бих развил стопанството, ако ми е гарантиран пазарът. Работната ръка също е проблем. При преработката нещата се случват механизирано, което елиминира работната ръка. Трябва да се направят кооперации между земеделските производители, за да реализираме заедно продукцията.“

В началото искал да реализира черешите за прясна консумация, но впоследствие преминава към реализация за преработка в Италия.

Също към череши за преработка се е ориентирал и младият овощар Александър Орлинов, второ поколение земеделец. Отглежда 240 дка с череши – през беритбения сезон на ден добива около 30-40 тона с помощта на 100-120 души. Миналата година е плащал по 50 ст. на кг, а тази година – 60 ст. на кг, като изкупната цена е била 1,20-1,30 лв.

„Цената е подигравателна – над 15 години е една и съща“, възмущава се овощарят.

Когато обаче става дума за прясна консумация цената е 2-2,30 лв./кг, но до крайния клиент вече е 5 лв. и нагоре.

Александър споделя, че по-малките овощни градини се изоставят или изкореняват, но много от овощарите държат градините само заради субсидиите, без да полагат грижи – не пръскат, не торят, не правят резитби.

Въпреки трудностите, Александър споделя, че земеделието за него е удоволствие – „Важното е да не се отказваш“ е философията му.

По спиралата на невъзможностите все пак има и добри новини – наскоро се е оборудвал с нов трактор и пръскачка, закупени със субсидия по НПВУ.