Кредити, субсидии и реалности: животът на един овцевъд.

Бранимир Боянов е фермер и представител на Асоциацията за развъждане на Плевенската черноглава овца. Говори спокойно, но с онзи натрупан през годините реализъм, който не оставя място за илюзии.

„Овцата – Плевенската черноглава – бавно, но сигурно върви към отхвърляне. Сякаш я загърбваме, въпреки всичко, което е преживяла през годините“, казва той. Причините според него са ясни – навлизането на модерни, комерсиални породи. „Те не превъзхождат нашата порода по качество на млякото, но го правят по количество. И това е решаващо за пазара.“

В стопанството му днес се отглеждат около хиляда животни. Фермата се намира в село Въбел, Плевенско, в района на Никопол. „Шарка има навсякъде. Да пази Господ – това, че при нас не е избухнала, не означава, че сме се разминали“, казва той и е категоричен за мерките. „Трябва тотална, поголовна ваксинация. И то по най-бързия начин. Ако искаме да запазим селото, сектора, поминъка. Иначе ще изчезнем – като толкова други неща вече.“

Спадът в поголовието, в консумацията на овче и козе месо и млечни продукти е факт – нещо, което потвърждават и учените. Но според Боянов причините не са само в заболяванията. „Това е резултат от общата икономическа обстановка и от намаляването на населението. Няма консумация. В България тя е ниска от много години.“

Реално овчето месо се търси концентрирано в изключително кратък период. „Два дни в годината. Най-великият ден е Гергьовден. Но за тези два дни ние работим цяла година“, казва той. Рентабилността? „Аритметиката не излиза на никого. И при мен не излиза.“

Животновъдството в неговия случай не съществува изолирано. „Аз не съм само животновъд. Обработвам и големи площи със зърнено-житни култури. Това компенсира. И субсидиите – ако тях ги няма, ще се сринем с 50–100 процента.“

Подкрепата за овцевъдството е в няколко направления, но условията са тежки. „Много изисквания, много бюрокрация. Но който се е хванал – трябва да ги спазва.“

Преминаването към биологично производство засега остава на заден план. „Мислил съм, но най-вероятно няма да стане. Това е още един ангажимент, още едно бреме. Бюрокрацията и без това е достатъчна.“ В асоциацията има и няколко биологични стада, но Боянов е убеден, че по същество българското животновъдство е биологично. „Животните пашуват, по-голямата част от годината са навън. Не се изхранват със съмнителни фуражи. България е биологична на повече от 80 процента – просто не е сертифицирана.“

Пасищата са ключови – използват се както собствени, така и освободени ниви около фермата. Що се отнася до т.нар. затворен цикъл на производство, Боянов е критичен. „Опитвал съм се да го затворя, но смятам, че това е грешка. Животновъдът трябва да отглежда животни и да ги продава. Оттам нататък – който иска, да прави мандра, сирене, кисело мляко, месо. Важно е парите да се връщат в стопанството.“

Според него идеята за затворен цикъл често е опит да се компенсират ниските изкупни цени. „Ако млякото се изкупуваше на нормални цени, никой нямаше да се хвърля да прави мандри.“

Кооперирането е друга болезнена тема. „Културата на коопериране у нас беше насилствена. Не ни хареса. А доброволното коопериране днес е изключително трудно. Всеки иска да е войвода.“ Според него не сме узрели за това. „Държани сме дълго време без право на мнение, а сега изведнъж всичко се отваря.“

Аграрната камара е един от малкото работещи примери, но и там „докато се харесваме – любовта е кратка“.

За наследството Боянов говори предпазливо. Децата му растат, здрави са, участват вече и в продажбите – дъщеря му активно помага. „Надявам се да наследят стопанството, затова инвестирам. Но живеем в капсулован свят. Аз съм над 50 години, видял съм много. Това, което днес изглежда правилно, утре може да не е.“

Той не се определя като пример за подражание. „Нека за мен да говорят други. По-важна е асоциацията.“ В нея членуват около 70 ферми с приблизително 10 хиляди животни, основно в Плевенско, Търновско, Сливенско, Ямболско и Стара Загора. „Породата е в групата на застрашените от няколко години.“

Отказите от дейност продължават. „Причината е проста – нашето мляко, което е по-качествено, се изкупува на същата цена като останалите. Това е бич.“ Много стопани се отказват, чакат да се разреши движението на животните, за да ги продадат за клане. „По 5–10 овце тук и там – това е загуба и за асоциацията.“

Надежда все пак има – поне в семейството. „Преди години децата ядяха купено сирене. Вече не. Харесват овче. И не само го продават, но и го ценят.“

За оцеляването на сектора Боянов не споделя оптимизма на икономистите. „Големите ферми щели да оцелеят? Глупости. Малките ще оцелеят. Те нямат фонд работна заплата, нямат тежки кредити, сами си произвеждат фуражите.“

Самият той все още е в кредит. „Постоянно. На въртележката – кредити, проекти, инвестиции. Стопанството ми е почти на 100 процента от това, което изкарвам – заплати и инвестиции. Това е.“

Автор Анета Божидарова