Ако искате поне за един ден да се потопите в спокойствието на боровата гора, да се насладите на неподправената природна красота, да избягате от градския смог и безкрайните задръствания, имаме едно интересно предложение за вас. Само на 20 км от София, скътано между пет планини, се намира с. Плана. В една от неговите махали ще попаднете на екоферма „Елата”. Следвайки шосето, трябва да внимавате да не пропуснете отклонението към стар коларски път, на който има малка указателна табела, показваща пътя към фермата. Там ще ви посрещнат Росен, Веселина и малкият им син Спартак. Семейството се е заело с трудната задача да развъжда местни автохтонни породи животни и да запази този ценен генофонд за бъдещите поколения. Пристигайки там, ще се уверите, че това е едно райско кътче.Ще се убедите, че докъдето ви стига погледът се виждат само зелените върхове на боровете и заснежените била на планините. Тази картина е достатъчна, за да пречистите обремененото си от забързаното ежедневие съзнание и да се насладите на допира с величествената природа. Немислимо е, че само на половин час път от гъстия слой бензинови изпарения в столицата, може да има такова място, на което се чуват само звънците на кравите, лаят на кучетата и равномерното хрупкане на сено от стадо кончета. В миналото това е бил оживен край, със силно развито животновъдство. Местните хора са се грижили стадата им да имат най-добрата паша през лятото и най-хубавото сено за зимата. Всеки ден към София са били изпращани по пет тона мляко само от този район. Сега картинката е друга, може да се каже дори зловеща, защото запустелите къщи са много, а хора в активна възраст почти няма. Единствените млади в тази махала са Росен и Веселина. Когато протегнах ръка към него, за да се запознаем, получих доза положителна енергия, която може да ти даде само човек, заживял в хармония с природата. Обиколил е близо 30 държави, живял е в Холандия, Канада, Перу. Събрал е доста житейски опит и въпреки примамливите предложения за работа и възможностите да се устрои да живее и работи постоянно в чужбина, Росен е предпочел да следва пътя на прадедите си близо до природата.

Идеята за създаване на екофермавъзниква в семейството по тази причина. Желанието им е да живеят и отглеждат малкия си син на чист въздух, да му подсигурят храна, в която няма оцветители, набухватели и консерванти и всяка сутрин да пие прясно издоено мляко. Преди малко повече от две години Росен инвестира спестяванията си в закупуването на стара къща в местността „Елата”. Така е сложено началото на екофермата. Другите „виновници” за създаването ù са двете каракачански кучета, собственост на семейството. Сега във фермата вече се отглеждат 19 каракачански коня, като 9 от кобилите са бременни, 24 каракачански овце, 9 крави от породата Българско родопско говедо, и разбира се, каракачанските кучета. Новото попълнение в обора са две малки теленца, родени наскоро. За да събере всички тези животни на едно място, Росен е пропътувал 80 хил. км из България в търсене на най-добрите представители на тази стара българска порода – Каракачанската. За него конят е свещено животно, а кучето – най-верният другар на човека. През пролетта на тази година смята да започне да отглежда и кокошки, за да има екологично чисти яйца.
                               
Когато започнали своя живот във фермата, ливадите наоколо били обрасли с бурени, треви и малки борчета, а местата за паша на животните били малко. С помощта на своите приятели Росен разчиства по-голямата част от земята, като спазва природните закони – изсечените дръвчета и клони не се горят, а се събират на купчина и се оставят да изгният по естествен път. Конската паша е единственият и най-добър начин за поддържане на ливадите в естествено състояние. Така се запазва естественият ареал на гризачи, птици и други животни. Една от основните цели на стопанина е да упражнява устойчиво развитие в стопанството си. Казано с по-прости думи, нещата трябва да се вършат по такъв начин, че един ден, когато си отидем от този свят, след нас да не остава опустошена и отровена природа, а да я завещаем чиста за следващите поколения.

 

Автор: Косара Тролева

Целия материал четете в брой Февруари 2011