Долни Дъбник, малко градче на 15-ина километра от Плевен, край жп линията за София. Ако минавате оттам, ще го познаете по самолета, кацнал насред площада. Какво символизира и защо е там този летателен апарат, така и не ми стана ясно.

Иначе градът с население около 5 хил. души е известен с нефта, открит там преди доста години. Както и с някогашното НХК наблизо, по-късно – „Плама”. Черното злато и нефтопреработвателното предприятие така и не го превърнаха в Абу Даби на Балканите. По-скоро фалитът на рафинерията донесе на района печална слава. Но като оставим настрана всичко това, не можем да не споменем, че Долни Дъбник даде на България Илия Бешков. Оттук е и един бивш земеделски министър. Последното едва ли е случайно – все пак, регионът е с отколешни традиции в земеделието.

И точно защото ми е известен този факт, а и познавам областта повече от добре, реших, че точно тук мога да намеря това, което търся – месодайна ферма. Като цяло – задача с повишена трудност. Ясно е на всички, че животновъдството от години насам е в криза и фермите непрекъснато намаляват. Не е никак лесно да отглеждаш животни в днешната българска реалност. Според статистиката, само през 2009 г. говедовъдните стопанства са намалели с 15,5%, а овцефермите – с 13,7%. Стопанствата с кози пък са с 24,8 по-малко, а тези със свине – с 13,1%.

Да, но се оказах на прав път. Точно край Долни Дъбник се намира единствената в региона ферма за месодайни овце от породата Ил дьо Франс. Не само това – ами тук е и най-голямото у нас племенно стадо от френските овце.

Началото е преди 5 години. Собствениците внасят от Франция 450 дзвиски и още 8–9 коча. С това започва и развитието на месодайното овцевъдство в региона. До този момент животни от тази порода са били отглеждани единствено в Стара Загора.

Защо обаче точно на тези овце се спират стопаните от Долни Дъбник?

Първо, защото месото им е много вкусно и крехко. Който го е опитал, твърди, че се топи в устата. Сравнението с мръвките от други породи е като между селска кокошка и бройлер, твърдят разбирачите. Освен това, процентното съотношение месо – кокал при нашите породи е 3:1, а при френските – 4:1. Следващата причина е, че Ил дьо Франс се оказва много подходяща за българските условия – изключително приспособима, бързо се аклиматизира, а и не е претенциозна към храненето. Може да изпасе тревата с корена. Откъдето мине – изяжда всичко, не подбира, обясняват от фермата. Затова и за три месеца агнетата стават по 35–40 кг, а някои възрастни овце са по над 100 кг: колкото и да предлагаш – не отказва, дори да е преяла, ще продължи – разказва зооинженерът и управител на фермата Мирослав Маринов.

Автор: Светослав Динков

Целия материал четете в брой Март 2011