Скоро ще мине почти петилетка от Резолюцията на Европейския парламент с дата 19 юли 2008 г., с която се определяше приоритетната подкрепа за развитие на секторите овцевъдство и козевъдство в Европа. От нейните 11 точки и задълбочен анализ се вижда огромното значение на овцевъдството, „осигуряващо поминъка на хиляди производители и представляващо продукция с изключително качество и специфична характеристика”. „В този сектор се наблюдава критичен спад в производството и масов отлив на производители, както и пълното възпиране на привличането на нови млади овцевъди”, гласи нейната констатация, валидна и днес. Още през 2008 г. в точка 1 Резолюцията призоваваше правителствата „да предприемат мерки за гарантиране на печелившо и устойчиво бъдеще за производство на овче мляко и месо в ЕС.”

Какво по-благоприятно, разбира се, пожелателно условие за България, като страна с традиции и налични природни и климатични условия, за да мобилизира отдавна държавната и стопанската си политика в овцевъдството. И да извести на многобройната армия безработни, че в момента това е един от отраслите на земеделието у нас и в света с най-конвертируемите продукти. Когато заговорим за настоящето и бъдещето му в България, повече обаче като мантра повтаряме, че

продуктите на овцевъдството са желани и търсени на външните пазари

Особено на арабските, за които земеделският министър Мирослав Найденов ни припомни, че в близкото минало всяко второ агне е било българско. Сигурно споменът около този факт кара колегите му от далечните арабски страни да настояват страната ни да изнася и сега при тях продуктите си от овцевъдството. „От Суадитска Арабия казаха: „Здравейте, добре сте дошли. Същото чуваме и от Катар. В Турция ни заявиха, че също искат наше агнешко месо”, уверява д-р Найденов. Само че след погрома над селското ни стопанство (след 1990 г.) бяха ликвидирани обществените овцевъдни ферми и огромен брой племенни животни, създадени в продължение на 4 десетилетия с усилията на много учени, специалисти и овцевъди. Самият земеделски министър знае и признава, че „5 млн. агнета годишно се внасят само в Саудитска Арабия, но за съжаление страната ни в момента не разполага с такива количества и производството ни е далеч под тази цифра. И ако преди сме имали 8–10 млн. овце поголовие, сега имаме под 1 милион.”

Истината е, че овцевъдството е традиционен подотрасъл за България, но с все още недостатъчно подкрепени производители

Управляващите земеделската ни политика отдавна знаят, че то е ресурс за производство на качествени храни, за социално-икономическата стабилност на големи райони от страната, както и източник на доходи за населението в такива региони, където демографският срив е най-голям. С присъединяването на страната ни към ЕС овцевъдството е и една от възможностите на българския фермер за реализация на международния пазар на месо и млечни продукти. Овцете от своя страна са непретенциозни към храната, а дават ценни продукти. Те използват пълноценно грубите фуражи и терените с голям наклон в планинските райони, каквито имаме в изобилие. За развитието на овцевъдството у нас са налице и благоприятните условия като пасища, както и желание на голяма част от потребителите в страната да купуват истински родни продукти с автентичния им вкус отпреди повече от две десетилетия, който обаче е на път да се превърне само в спомен.

 

Автор: Мариела Илиева

Целия материал четете в брой Юни 2012