- Г-н Маджаров, какви са спецификата и смисълът от работата на браншовите структури за винарската промишленост у нас, в това число на РЛВК „Тракия” с дейност в южните и централни региони на България?

- Най-голямата организация в България, обединяваща на професионална основа всички, заети в лозарството и винарството, е Националната лозаро-винарска камара. Учредена е през февруари 2000 г., а мисията ù е да защитава професионалните интереси на своите членове, качеството, автентичността и произхода на виното. Нейните 6 регионални звена – „Тракия”, „Мизия”, „Югоизточно Тракийска”, „Черноморска”, „Южно Черноморие” и „Пирин”, със съответни седалища в Пловдив, Плевен, Сливен, Варна, Бургас и Сандански, са уникални по своя правен статут неправителствени организации, призвани да работят за развитието и конкурентоспособността на лозарството и винарството в страната. За първи път държавата предостави част от своите правомощия на неправителствения сектор. Дейността на лозаро-винарските камари се регламентира от Закона за виното и спиртните напитки. Съобразно клаузите му те издават сертификати за произход на качествено вино и автентичност на гроздова ракия и бренди и формират дегустационни комисии за извършване на задължителен органолептичен анализ. От своя страна НЛВК изготвя стратегия за развитие на лозарството, винарството и осъществява политиката в този сектор. Държавните контролни органи и НЛВК си сътрудничат и взаимно се информират за резултатите от контролната си дейност.

- Кои са основните трудности в преследването на общи и национални бизнес интереси на иначе конкурентни един на друг партньори, каквито на практика са членовете на една РЛВК?

- Производството на вино не се дели на производство на вино от отделни винпроми и отделните производители не се конкурират. На световните пазари се конкурират помежду си вината на Франция с тези на Италия, Испания, Южна Африка, Австралия и други. Ако на пазара, например в Швеция, се появи добро вино на Винпром „Асеновград” и се хареса там, то отваря пазар на всички български производители, но за съжаление не се появява!

- През последните години положението на лозарството и винарството в България е тежко. Кои са според Вас причините за това?

- Причините са не една и две. Процесът започна с разпокъсването на земеделските земи, унищожаването на машинния парк, липсата на специализирано кредитиране, но най-сериозната причина е отказът на държавата и на Министерството на земеделието и храните да упражняват регулаторните си функции. Това доведе до намаляване на лозята в България от 1 310 000 декара на 497 000 декара в момента, което е почти три пъти по-малко и е много тревожна тенденция. В момента в България има 124 регистрирани винпроми. Около 80 от тях активно се занимават с винопроизводство, а пък около 60 от тези 80 винпрома произвеждат над 1 милион бутилки. Когато производството наброява над 1 милион бутилки, цената се определя от себестойността плюс около 10-20% печалба. Редуцирането на външните ни пазари остави голяма част от това производство да се изнася за страните от ОНД, а там допълнително подбиват цените. Така над 90% от вината, произвеждани в България, влизат в класификацията на евтините масови вина, независимо от качествената им характеристика. Това удря най-сериозно върху гроздопроизводителите и е причина хората да се отказват от тази доскоро доходна дейност.

- Каква е рецептата, ако я има, за един по-ефективен и доходоносен труд на българските лозари?

- Единственият изход пред българските лозари е в това, тези от тях, които имат от 20 до 100 декара лозя, група от съседи по лозе или дългосрочни арендатори на имоти със същия размер, сами да започнат да правят вино и да го продават. Самото винено грозде не е стока или поне не е стока, която да носи печалба. Стока е вече виното и то бутилираното.

Във Франция виненото грозде няма цена. От поколения насам тези, които произвеждат грозде, са в тясна връзка с тези, които произвеждат вино. Там лозарите предават, а не продават грозде на винарите и след продажбата на виното си разпределят печалбата.

Невъзможно е за големите български винпроми да продават виното си за 30, 40 или 100 евро за бутилка, докато при малките френски винарски изби това се е превърнало в нормална практика. Създаването на тези малки изби, които по първоначални предвиждания трябва да са над 1000 (за сведение във Франция те са около 10 000) е изходът за българското лозарство и винарство, тъй като тенденцията на намаляване на цената на закупуваното от винпромите грозде няма реални причини да спре. През 2005 г. цената на килограм винено грозде беше 90 стотинки, а през 2006 г. – 50 стотинки и този процес продължава.

Освен това в България има и ярки примери за производство на собствено вино от собствените лозя при това доста успешно. В историята е останала славата на вината, произвеждани от Асеновградския производител Чорбаджака, което показва, че и в България има традиции, свързани с малките винарски изби.

 

Автор: Мариела Илиева

Целия материал четете в брой Октомври 2013