В село Горна Росица преди около половин година е изградено предприятие за производство на здравословни храни – тахан, отскоро – и на бит боб, но основното производство е хумусът за консумация. Всъщност това е паста или разядка, емблематична за арабската кухня. Приготвя се от варен нахут, тахан от сусам, зехтин и лимонов сок – фино смляна консистенция, нежна и приятна на вкус.
Прекарала дълги години в Израел, Минка Андреева разбира, че хората там подхождат с изключителна отговорност към това, което слагат на трапезата си. След завръщането си в България била наясно с какво ще се занимава. Първите количества хумус произвежда в малко цехче в родното си село. Намира добър пазар в северната ни съседка Румъния. Заявките постепенно се увеличават и се налага производството да се премести в по-голямо помещение. „Бяхме бедни и нямахме земя, наложи се да купя общински терен и да изградя съществуващата днес сграда“, разказва предприемчивата дама. Днес на мястото, на което са расли бурени, се издига красиво зелено здание. Освен него със средства от ПРСР са изградени инфраструктурата около сградата и е закупено оборудването за направата на екзотичните салати.
„Минах през „иглени уши“, но успях. Отидох в Областна Дирекция „Земеделие“. Обясних им, оказа се, че те не са чували за тази храна и може би това ги амбицира. Дадоха ми една синя папка – от нея тръгнах. Предложиха ми две възможности – мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия“ и мярка 123 „Добавяне на стойност към земеделски и горски продукти”. Никъде не бях връщана, зелена улица ми беше дадена навсякъде. Приеха ми проекта и зачаках. Всичко приличаше като игра на тото. Почти не повярвах, когато ми съобщиха, че трябва да подпиша договор с ДФ „Земеделие“. Отидох и „литнах“, но много бързо се приземих, защото 50% е субсидията, а авансовото плащане – 500 хил. лв., ами банкова гаранция – нямам. Тръгвам и почвам, само майка си не съм заложила. Всичко каквото имах, като имот, го представих пред банката, но не стигаше. Няма банка, която да ти даде пари за „черните ти очи и белите коси.“ Банките трябва да помагат на такива луди като мен. Някои казваха за мен: „Тази не е добре, в такава криза да започва да строи.“ Но като видях по телевизията собственика на Лудогорец Христо Домусчиев, на който след една победа му беше зададен въпросът: „Какво ще кажете?“ – „Ами, какво да ви кажа. В социалните мрежи писали, че съм луд.“ И аз тогава си казах: „Ето, има още един луд. Може да сме луди, но правим нещо хубаво.“
След като платила всички банкови такси, Минка Андреева останала без пари. Точно в този момент случайно на път за изложение в Париж, докато пътувала в самолета, в ежедневник прочела за Националния гаранционен фонд. Връща се в България и отива в банката. Там се оказва, че не знаят за него. Викам им: „След като не сте чували, ще отида в друга банка, може и да не е журналистическа измислица. На другия ден служителите провериха, да – има го. И знаете ли, заради този Гаранционен фонд аз не платих никаква такса. И си казах, Боже, ако и други като мен знаеха за него, те ще дръпнат веднага.“